Има улици, места и паркове, които избягвам. Има маршрути, които приближават към миналото с всяка крачка и всяка крачка е трънче в сърцето. Кали на Ботев… Халбите на Прага… градинката там… пътя от Кривото до вкъщи вечер… толкова са много… но днес ми се наложи да извървя смешното разстояние от НДК до Петте кьошета, по Скобелев. Покрай Бобеви. Сменили са вратата, вместо древната кафява врата с прозорчетата има грозна бяла алуминиева. Такава врата не води до никъде, зад нея няма нищо, няма смях, няма щастие, измели са пясъка от пода, проветрили са да не мирише на цигари. Но аз помня всичко. И докато вървях тия метри и се опитвах да не видят хората че плача, той вървеше до мен, с моряшката тениска и с усмивката, и с големите планове. И бях готова да дам всичко, което имам и което ще имам, за да мога да прекрача в някоя обикновена вечер след работа, след като всичко е свършено и изпратено, да го чакам да си намери ключовете, да му се смея че е заплес, да го виждам как изпълва целия свят.
Все казват, че ако искаш много, много, много силно нещо, то ще се случи непременно. А аз не мога да се отърва от чувството, че това не е реалния ми живот. Че сънищата ми са реалността, а денем заспивам и сънувам кошмар който се повтаря. Толкова много искам да спре, искам да се събудя и да се върна към живота си. Искам да си върна усещането, че съм си на мястото. Искам си стената.

Silent my voice, I’ve got no choice
All the world I’ve seen before me passing by