only darkness everyday.
Казват ми “Времето лекува”, казват ми го с абсолютна увереност и с някаква неловка надежда, че ще сменим темата и ще говорим за безопасни неща. Хората повтарят чути и запомнени фрази, но замислят ли се изобщо дали значат нещо. Да си сложа лейкопласт на раната, да отида да ми гипсират сърцето и да се надявам че ще зарасне? После да напиша един плакат Всичко ми е наред, да изляза на улицата с него и да вървя километри, за да съм сигурна че всички ще го видят и гордостта ми ще е спасена. След това да хлътна в първата уличка, да се свия като куче и да викам, да викам до небето без глас, да си захапвам сама ръцете, за да не ме чуят, както тогава, през онзи ден, който се сля с нощта след него и с всички следващи дни и нощи. За да е спасена гордостта ми, и да не си позволява никой да ме утешава с кухи думички. Когато те боли, изпитваш някаква неловкост пред другите. Неловкост, че ги поставяш в особената ситуация да са свидетели на мъката ти. Едва ли не им натрапваш мъката си. И те се чувстват длъжни да те потупат по главата, да ти кажат Времето лекува, ти си млада, всичко е пред тебе… и бързо да сменят темата, нищо че преди това са те разпитвали , правили са ти дисекция на душата, настоявали са… и когато се престрашиш, прекрачиш себе си и кажеш няколкото прости думички, зад които е собствения ти, личен, крещящ Ад - тогава чуваш, че времето лекува. И те гледат като екзотично животно, защото в представите на хората смъртта се случва на другите и с това приключва всичко, а ние сме живи и здрави и времето ще ни излекува. И никой не споменава за нелечимите болести. За болката, която не спира и не спира и дълбае отвътре, докато накрая не остане нищо, само черупката отвън. Която трябва да се поддържа перфектно, за да не си позволи никой да наднича зад нея, да раздава съвети и да смята, че те е спасил. Да ме излекува времето - това ще значи да го изгубя, да го превърна в подобие на този човек, който живее в мен, този човек, който чувам и виждам толкова ясно. Да ме излекува времето - от какво? От радостта, която изпитвах, че го познавам, от съвършеното усещане, че имам брат, който винаги е насреща, на когото мога да кажа най-откаченото нещо, което ми хрумне, пред когото да плача и да се смея, да говоря с часове и да го слушам с часове и да се чувствам цяла, истинска, Аз. Ако времето лекува от това, по-добре да съм болна, да е жива болката в мен, и той заедно с нея - в мен. Ако спре да ме боли, значи съм го загубила два пъти. А дори веднъж е повече, отколкото успявам да понеса. И се усмихвам, усмихвам, усмихвам, защото обичаше да ме вижда усмихната, обичаше да се смея с глас, обичаше да ми създава поводи да се радвам и всеки път, когато се сетя за безкрайните случки с него, се усмихвам, докато си плача отвътре. Заради него, защото го обичам и искам където и да се намира, откъдето и да ме гледа, да знае, че се държа здраво за него, както той ме научи, както ме накара да повярвам, че винаги мога да се държа за него. И защото ми дължи една Нова година в Прага, която все някога ще се случи, даже и след милион години, и дори само представата за празници в Прага, с него, ме кара да съм щастлива. И ето, че дори когато е далече-далече, пак ме прави щастлива, само с присъствието си в мен. Как да загубя това? Как да позволя времето да ме излекува? Как да загубя единствения брат, който някога съм имала. Не, няма да го загубя, просто ще чакам колкото е нужно, за да ме намери пак.
